КЛАДЕНЕЦЪТ – мистерия

(откъс)

Аз живея в кладенеца и чакам. Живея като безплътна мъгла в каменното гърло. Нищо не правя, само чакам. Взирам се в блещукащите нощем звезди и посрещам преминаващото по обед огнено кълбо. Говоря си със сипещите се в кладенеца капки дъжд, танцувам с носещите се към каменната паст снежинки, къпя се в лятната мараня и пея, с преминаващите есенни бури, песни от зората на времето. Самотата и търпението са единствените ми другари в застиналото време. Аз съм мъгла, аз съм памет, аз съм тъжен и съм стар. Живея със спомените и амбициите си и чакам да дойде деня, когато отново ще изляза.

Не знам къде съм. Кладенецът ме носи във времето и пространството в търсене на точното място, на точния човек. Човекът, който ще ми помогне да изляза и да изпълня това, за което съм предопределен. Кладенецът всеки път избира различно място. Къде ли съм този път? Чакам.

Прохладно утро е. Чувам песните на птиците и долавям аромата на пролетните цветя. Чакам. Слушам. Птиците изведнъж утихват и вятърът довява далечен детски смях. След смеха – стъпки. Стъпките приближават. Чакам. Слушам.

– Не можеш да ме хванеш! Не можеш да ме хванеш!

– Ще те хвана, Фреди!

Весели детски гласове огласят цялата гора. Гласове на малки момиченца, звънки, топли, носещи такава радост, че птиците отново подемат песните си. Слушам.

– Стига сте се гонили, момичета, ще се изпотите!

Глас на жена. Мек, приятен, изпълнен с обичливите нотки на майчиния инстинкт. Слушам.

– Остави ги, Анджела, нека тичат. Виж какво хубаво време!

Мъжки глас, суров и властен, уверено произнасящ всяка дума. Познат глас. Ах, колко познат глас. Слушал съм го толкова много пъти през вековете, че когато и да го чуя, веднага разпознавам потенциала, който притежава собственикът му. Слушам!

– Чичо Ади, виж! Там има кладенец!

– Чудесно, и без това доста ожаднях.

– Внимавайте да не паднете вътре, момичета!

Стъпките приближават. Сухите листа шумолят под тях. Лъчите на слънцето се плъзват по каменния зид и изпълват кладенеца. Аз увисвам като невидим прашец над студената вода. Стъпките приближават. Въртя се в слънчевите лъчи, нетърпелив, златист, неуморим. Две детски личица се надвесват над ръба на кладенеца и аз се понасям нетърпеливо към тях.

– Страхотно!

– Ама че красив кладенец. Вижте само как е изграден. Колко стар е според вас?

– Не се надвесвайте, момичета!

– Мислиш ли, че водата става за пиене, чичо Ади?

– Ще проверим. Изглежда ми доста стар, май много отдавна никой не го е използвал. Иди да донесеш манерка и въже от раницата, Гили!

– Отивам!

Бягащи стъпки. Връщат се.

– Ето. Може ли аз да я напълня, чичо?

– Добре.

Чакам.

– Пускай. Полека.

Отгоре проблясва метал и бавно се спуска с въжето. Водата леко се раздвижва, когато съдът я докосва и се пълни. Сега се рея като златен прах на лекия ветрец. Издигам се в топлия въздух към ръба на кладенеца и в бесен вихър се гмурвам в гърлото на манерката.

– Готово. Искате ли да опитате водата, момичета?

– Да! Първо аз искам да пия.

– Не, аз съм първа!

– По-добре първо ти я опитай, Ади.

Плисък на вода в горещата слънчева светлина.

– Как е водата, чичо Ади?

Влизам вътре. Плъзвам се по гърлото и се разтварям в клетките. Усещам потока на солената кръв.

– Какво има, Ади?

– Не знам. Страшно ме заболя глава. Съвсем неочаквано.

– Да не би да е от водата?

– Не знам. Просто отпих и главата ми сякаш щеше да се разцепи. Сега ми е по-добре.

– По-добре я излей обратно в кладенеца. Момичета, ще пиете, като се приберем вкъщи.

Вече знам кой съм. Аз съм художник, трийсетгодишен, току-що завърнал се ефрейтор от фронта. Стоя със сестра ми Анджела и двете ми племенници Гили и Фреди край един стар кладенец, близо до дома. Разглеждам загорелите си треперещи пръсти, бледосинята си униформа, любопитните очи на момичетата, сестра си.

– Какво има, Ади? – пита тя.

– Нищо – отвръщам аз. – Абсолютно нищо. Кой е гладен? Време за пикник!

Храната си я бива. От сто години не бях ял. Докосва нежно езика ми, а виното сгрява. Заслушвам се в гласовете. Изговарям думи. Вкусвам въздуха.

– Какво има, Ади? – пита Анджела.

Накланям глава и отпускам ръцете си, държащи мекия хляб. Усещам всичко.

– Какво искаш да кажеш? – изговаря гласът, тази моя нова придобивка.

– Дишаш странно – отвръща сестра ми.

– Може малко да съм настинал – произнасям дума по дума.

– После иди на доктор, за да те прегледа.

Кимвам. Приятно е да се кима. Приятно е да се правят отново някои неща след сто години чакане. Приятно е да дишаш, приятно е да усещаш как слънцето навлиза дълбоко в плътта ти и продължава още по-надълбоко; приятно е да усещаш структурата от кост – финия скелет, скрит в затоплената плът; приятно е да чуваш звуците, много по-ясни и близки, отколкото бяха в каменните дълбини на кладенеца. Седя омагьосан….

Целият разказ можете да прочетете в антологията „451 градуса по Бредбъри“