Вдъхновени от Краля

Вдъхновени от краля

 „Вдъхновени от Краля“

ISBN 9789548633499

Сборник разкази от български автори, отличени в конкурса на списание „Дракус“ за разказ до 6666 думи, вдъхновен от Стивън Кинг.

Сборникът съдържа 25 отличени творби и бонус:
Разкази от членове на журито (Бранимир Събев, Сибин Майналовски, Явор Цанев);

В този сборник можете да прочетете моят разказ „Пишещата машина“– Какво ще се случи, ако при автор, изпаднал в „творчески блокаж“ попадне старата пишеща машина на самия Стивън Кинг?

Харесайте страницата на сборника във Facebook, Goodreads

Можете да си го поръчате с наложен платеж и безплатна доставка до офис на Еконт на gaiana@abv.bg  или dracus@abv.bg

ПОРЪЧАЙ

МАГИСТРАЛА 2025 – футуристична фантастика

Магистрала 2025.png

(Разказът „Магистрала 2025“ спечели първо място на организирания от списание ВВС Знание конкурс за фантастичен разказ „Моят свят през 2025 година“)

Електромобилът се движеше безшумно по широките улици на мегаполиса. Главният инженер на компания „Фючър Карс“ се беше настанил удобно във возилото и наблюдаваше прелитащите пред погледа му небостъргачи, опасани с огромни плазмени екрани, по които се въртяха 3D изображения и рекламни надписи. До него седеше разплутото туловище на главния мениджър на водеща автомобилна компания. Инженерът си постави комуникационните очила и пред очите му се заредиха холограмните образи на менютата.

Набери „Офис“! – нареди той.

Вие се свързахте с офиса на главния инженер на „Фючър Карс“ – отговори компютърният глас на служебния секретар.

Секретар, отмени всичките ми ангажименти за днес! – нареди инженерът.

Ангажиментите ви за днес са отменени, г-н Карс. Приятен ден! – отговори му гласът.

Прекратяване на разговора! Премини на безшумен режим!

Инженерът свали комуникационните си очила и разтърка уморените си очи.

Да продължим с презентацията, господин Форд. Нашите електомобили са проектирани така, че сами да произвеждат необходимата им елекроенергия. Цялата външна част на автомобила е изградена от соларни силициеви панели, които са подсилени и устойчиви на атмосферните условия. Прибавили сме функция за смяна на цвета на панелите, така че клиентите да могат сами да променят цвета на своите автомобили. Соларните панели са гъвкави и пасват на всякакви дизайни. Освен панелите, сме добавили устройства, на базата на роторното динамо, които произвеждат елекроенергия, използвайки движението на автомобила. Цялата добита електоенергия се складира в кръг от четири литиевойонни батерийни акумулатора, които са с огромен капацитет, и в същото време са на практика вечни.

Тоест, подобрили сте досегашните електромобили, – добави мениджърът – така че да не се налага да се зареждат на електростанции, а сами да произвеждат необходимата им енергия, така ли?

Точно така.

Това няма да се хареса на енергийните корпорации, г-н Карс. Знаете, че много икономики се сринаха от навлизането на зелената енергия и преустановяването на петролните добиви.

Нашата компания не се интересува от интересите на корпорациите, а от интересите на потребителите.

Електромобилът вече излизаше от индустриалната зона и плавно се насочваше към близкото кръстовище.

Нека ви покажа какво е взаимодействието на нашите автомобили с модернизираната магистрала – рече инженерът, натисна едно копче и добави. – Смяна на дестинацията! Задаване на нов маршрут – магистрала Е48.

Електромобилът плавно зави и се качи на магистралата.

Както знаете, модернизираната магистрала, която изгради нашата компания преди няколко години, се доказа като много по-ефикасна от своите асфалтови предшественици, тъй като е изградена от висококачествени сплави, които не позволяват задържането влага и прах. Благодарение на вградените в нея соларни панели, осигурява електроенергия на милиони домакинства. Ние поставихме в магистралата система от датчици, които, посредством софтуер, засичат всеки автомобил, който се намира по протежението на магистралата, изчисляват разстоянията между автомобилите и скоростта, с която се движат, и по този начин регулират движението, давайки указания на шофьорите посредством електронните надписи вградени в магистралата. Новите ни електромобили толкова добре си взаимодействат с магистралата, че, освен че ги зарежда с енергия, тя ги превръща в най-сигурния транспорт.

Всичко това е добре, но знаете ли какво ме притеснява, господин Карс? – рече скептично мениджърът. – Нашите клиенти си купуват автомобилите ни, за да ги карат. А вашият електомобил се движи сам. Вие в момента не карате, а се возите и поставяте живота ни в ръцете на компютърна система.

Вашите клиенти си купуват автомобилите ви, за да се придвижват бързо, удобно, икономично и безопасно. Ако им предложите тези четири неща, те ще продължаат да си ги купуват.

Карс натисна едно копче и пред него се разгърна холограмният образ на GPRS-ът.

Както виждате, сме поставили GPRS-и от последно поколение с 3D холограмен образ и гласови команди. Задавате исканата от вас дестинация и софтуерът сам изчислява най-подходящия маршрут. Сензорите му позволяват да сканира цялата инфраструктура на зададения участък в радиус от три километра. Ако случайно на пътя на превозното средство се окаже, че има камък, дупка, друг автомобил или, не дай си боже, преминаващо животно, или човек сензорите го засичат и софтуерът за секунди изчислява как да се справи със ситуацията и според случая ще намали, заобиколи или спре. Основен приоритет на нашата разработка е безопасността на пътниците, именно затова се стремим да премахнем човешкия фактор при евентуално произшествие. Предварителните тестове показаха, че ако нашите електромобили влязат в масова употреба пътнотранспортните произшествия ще бъдат сведени до нула процента.

Да обобщим. Предлагате ми нашата компания да инвестира във вашите електромобили, така ли?

Система, отбий тук! – нареди инженерът.

Автомобилът намали и плавно спря в аварийната отбивка на магистралата.

Защо спираме?

Елате да ви покажа нещо – отговори спокойно Карс и слезе от електромобила.

Пред тях, в скалите, се издигаше еднометрова паметна плоча, на която беше изписано:

САРА КАРС, 1990-2015“

Преди десет години на това място загубих жена си. Тогава дадох обещание, че ще създам технология, която да сложи край на безсмислените жертви по пътищата. Според статистиката, през 2015-та година катастрофите са отнели милион и половина живота по целия свят. Днес, през 2025-та година, благодарение на нашите модернизирани магистрали, жертвите са сведени до триста хиляди. Нашите електромобили ще ги намалят до нула и ще осигурят безопасността на човечеството със или без вашата помощ, г-н Форт. Така че не ви предлагам да инвестирате в нашата компания, а ви показвам нагледно как ще изглежда бъдещето. Защото бъдещето е в ръцете на хората, а не във вашите инвестиции.

Инженерът се качи на електромобила и потегли по магистралата оставяйки слисания мениджър.

КРАЙ

КЛАДЕНЕЦЪТ – мистерия

Кладенецът

(откъс)

Аз живея в кладенеца и чакам. Живея като безплътна мъгла в каменното гърло. Нищо не правя, само чакам. Взирам се в блещукащите нощем звезди и посрещам преминаващото по обед огнено кълбо. Говоря си със сипещите се в кладенеца капки дъжд, танцувам с носещите се към каменната паст снежинки, къпя се в лятната мараня и пея, с преминаващите есенни бури, песни от зората на времето. Самотата и търпението са единствените ми другари в застиналото време. Аз съм мъгла, аз съм памет, аз съм тъжен и съм стар. Живея със спомените и амбициите си и чакам да дойде деня, когато отново ще изляза.

Не знам къде съм. Кладенецът ме носи във времето и пространството в търсене на точното място, на точния човек. Човекът, който ще ми помогне да изляза и да изпълня това, за което съм предопределен. Кладенецът всеки път избира различно място. Къде ли съм този път? Чакам.

Прохладно утро е. Чувам песните на птиците и долавям аромата на пролетните цветя. Чакам. Слушам. Птиците изведнъж утихват и вятърът довява далечен детски смях. След смеха – стъпки. Стъпките приближават. Чакам. Слушам.

– Не можеш да ме хванеш! Не можеш да ме хванеш!

– Ще те хвана, Фреди!

Весели детски гласове огласят цялата гора. Гласове на малки момиченца, звънки, топли, носещи такава радост, че птиците отново подемат песните си. Слушам.

– Стига сте се гонили, момичета, ще се изпотите!

Глас на жена. Мек, приятен, изпълнен с обичливите нотки на майчиния инстинкт. Слушам.

– Остави ги, Анджела, нека тичат. Виж какво хубаво време!

Мъжки глас, суров и властен, уверено произнасящ всяка дума. Познат глас. Ах, колко познат глас. Слушал съм го толкова много пъти през вековете, че когато и да го чуя, веднага разпознавам потенциала, който притежава собственикът му. Слушам!

– Чичо Ади, виж! Там има кладенец!

– Чудесно, и без това доста ожаднях.

– Внимавайте да не паднете вътре, момичета!

Стъпките приближават. Сухите листа шумолят под тях. Лъчите на слънцето се плъзват по каменния зид и изпълват кладенеца. Аз увисвам като невидим прашец над студената вода. Стъпките приближават. Въртя се в слънчевите лъчи, нетърпелив, златист, неуморим. Две детски личица се надвесват над ръба на кладенеца и аз се понасям нетърпеливо към тях.

– Страхотно!

– Ама че красив кладенец. Вижте само как е изграден. Колко стар е според вас?

– Не се надвесвайте, момичета!

– Мислиш ли, че водата става за пиене, чичо Ади?

– Ще проверим. Изглежда ми доста стар, май много отдавна никой не го е използвал. Иди да донесеш манерка и въже от раницата, Гили!

– Отивам!

Бягащи стъпки. Връщат се.

– Ето. Може ли аз да я напълня, чичо?

– Добре.

Чакам.

– Пускай. Полека.

Отгоре проблясва метал и бавно се спуска с въжето. Водата леко се раздвижва, когато съдът я докосва и се пълни. Сега се рея като златен прах на лекия ветрец. Издигам се в топлия въздух към ръба на кладенеца и в бесен вихър се гмурвам в гърлото на манерката.

– Готово. Искате ли да опитате водата, момичета?

– Да! Първо аз искам да пия.

– Не, аз съм първа!

– По-добре първо ти я опитай, Ади.

Плисък на вода в горещата слънчева светлина.

– Как е водата, чичо Ади?

Влизам вътре. Плъзвам се по гърлото и се разтварям в клетките. Усещам потока на солената кръв.

– Какво има, Ади?

– Не знам. Страшно ме заболя глава. Съвсем неочаквано.

– Да не би да е от водата?

– Не знам. Просто отпих и главата ми сякаш щеше да се разцепи. Сега ми е по-добре.

– По-добре я излей обратно в кладенеца. Момичета, ще пиете, като се приберем вкъщи.

Вече знам кой съм. Аз съм художник, трийсетгодишен, току-що завърнал се ефрейтор от фронта. Стоя със сестра ми Анджела и двете ми племенници Гили и Фреди край един стар кладенец, близо до дома. Разглеждам загорелите си треперещи пръсти, бледосинята си униформа, любопитните очи на момичетата, сестра си.

– Какво има, Ади? – пита тя.

– Нищо – отвръщам аз. – Абсолютно нищо. Кой е гладен? Време за пикник!

Храната си я бива. От сто години не бях ял. Докосва нежно езика ми, а виното сгрява. Заслушвам се в гласовете. Изговарям думи. Вкусвам въздуха.

– Какво има, Ади? – пита Анджела.

Накланям глава и отпускам ръцете си, държащи мекия хляб. Усещам всичко.

– Какво искаш да кажеш? – изговаря гласът, тази моя нова придобивка.

– Дишаш странно – отвръща сестра ми.

– Може малко да съм настинал – произнасям дума по дума.

– После иди на доктор, за да те прегледа.

Кимвам. Приятно е да се кима. Приятно е да се правят отново някои неща след сто години чакане. Приятно е да дишаш, приятно е да усещаш как слънцето навлиза дълбоко в плътта ти и продължава още по-надълбоко; приятно е да усещаш структурата от кост – финия скелет, скрит в затоплената плът; приятно е да чуваш звуците, много по-ясни и близки, отколкото бяха в каменните дълбини на кладенеца. Седя омагьосан….

Целият разказ можете да прочетете в антологията „451 градуса по Бредбъри“

451 градуса по Бредбъри

28077002„451 градуса по Бредбъри“

 ISBN: 9789548633741

Сборник разкази от български автори, отличени в конкурса на списание „Дракус“ на издателство Gaiana book&art studio за разказ , вдъхновен от творчеството на Рей Бредбъри.
Сборникът съдържа 30 отличени творби и бонус разказ от Явор Цанев:

В този сборник можете да прочетете моя разказ „Кладенецът“

Харесайте страницата на сборника във Facebook, Goodreads

Можете да си го поръчате с наложен платеж и безплатна доставка до офис на Еконт на  gaiana@abv.bg  или dracus@abv.bg

 

„ВВС Знание“ – брой 70

Знание 70
„ВВС Знание“ – брой 70

ISSN: 1314-6378

​На страниците на 70-тия брой (октомври/2015г.) на списание „ВВС Знание“ можете да прочетете моят разказ „Магистрала2025“, който спечели първо място на организирания от списанието конкурс за фантастичен разказ „Моят свят през 2025 година“.

ПОРЪЧАЙ

НОВИЯТ ГОСПОДАР – фантастичен разказ

cat 3

Първите лъчи на слънцето облизаха покривите на сградите и донесоха със себе си многогласието на птичите песни. Градът се събуждаше. Зад кофата за смет, в края на улицата, се бе притаил Мортимър, черен котарак със сцепено по дължина ухо и набраздена от рани козина от редовните улични битки. Сините му очи се взираха в сенките в очакване на плячка. Изостреният му слух долови приближаващ плясък на криле. Гълъб – определи веднага котаракът. С годините се бе научил безпогрешно да различава жертвите си. Птицата кацна на три метра от него и с гърлено гукане се заоглежда. Цялото тяло на котарака се стегна като навита пружина, зениците му се разшириха и сините му ириси се обагриха в катраненочерно, острите му като игли зъби блеснаха в сутрешния полумрак. Когато гълъбът забеляза летящата към него сянка, бе твърде късно. Котаракът стисна в смъртоносната си захапка счупения врат на птицата и я остави да пърха в предсмъртния си танц. Щом усети, че сърчицето на птицата най-сетне е престанало да бие, Мортимър отключи челюстите си, подуши жертвата си и ароматът на прясна кръв изрисува вълшебна картина в котешкото му съзнание. Тръпка пробяга по цялото му тяло, тръпка, която можеше да се опише само с една дума – храна.

Когато вече привършваше със закуската си, долови приближаващи стъпки. Време беше да изчезва оттук. Бързо притича до края на улицата и с няколко скока се озова в короната на стария ясен, където се притаи в сенките на клоните. Постоя нащрек известно време и след като не засече никаква опасност, с един скок се озова на терасата на четвъртия етаж на жилищната кооперация. Ловко се провря през малката дупка в мрежата на прозореца, а оттам меко се приземи на пода в апартамента. Най-после у дома. Подуши въздуха. Нямаше никой вкъщи. Мина покрай дивана и по навик подуши мястото, на което обикновено лежеше господарят му. Все още не се беше прибрал. Мортимър наточи ноктите си върху прокъсаната мебел и след като хвърли последен поглед на стаята, с един скок се озова на своето любимо място – фотьойла. Няколко минути старателно близа следите от сутрешния лов и полепналата по тялото му мръсотия, сви се на кравай и се отпусна в заслужена дрямка.

Стресна се в съня си от онова особено чувство, че господарят му се прибира. Това чувство винаги го навестяваше в онези моменти – минути преди да долови стъпките в коридора и доста преди миризливото псе да чуе, че господарят им се прибира. Когато ключът изщрака в ключалката, котаракът вече чакаше отварянето на вратата, покатерен върху старата пералня до входната врата, и гледаше с презрение ентусиазираните подскоци на джавкащото куче.

– Мортимър, Рекс, как сте момчета, липсвах ли ви?!

Котаракът беше запомнил повтарящите се всеки път думи. Не знаеше какво означават, но и той, и кучето знаеха, че винаги след тези думи следва ядене. Вкусна консерва за Мортимър и странно миришещи гранули за Рекс. Котаракът лакомо поглъщаше тези вкусни късчета месо, облизвайки остатъците, полепнали по мустаците му. Когато купичката му беше вече празна, той хвърли надменно поглед към шумно мляскащия пес. Ха-ха, пак те изпреварих!След това гордо се запъти към дивана, където се беше излегнал господарят му. Ловко скочи в скута му, стараейки се да запази равновесие без помощта на ноктите си и се отпусна блажено под нежната длан галеща козината му. Върховното удоволствие. Любимият момент от деня. Протегна се сънливо и… падна.

Мортимър се огледа стреснато. Беше паднал от фотьойла. Погледна към дивана. Господарят му го нямаше. Това бе сън, просто бленуван спомен. Котаракът измяука жално. Никой не му отговори. Потърси онова особеното чувство вътре в себе си, но и него го нямаше. Беше изчезнало в онзи далечен ден,преди две години, когато господарят му никога повече не се прибра.

Мортимър помнеше онзи ден сякаш бе вчера. Спомни си учудването си, когато особеното чувство за първи път не се появи, и как няколко пъти притичваше до пералнята, за да провери дали инстинктите му не го лъжат. До онзи ден животът му винаги бе следвал една проста схема: господарят се събужда; следва хранене; господарят излиза; лежане върху фотьойла; обиколка на апартамента; взиране през стъклото на затворения прозорец; озъбване срещу Рекс и неговите постоянни опити да си играят; отново лежане; следва особеното чувство; идва най-важният момент от деня – господарят се прибира; отново хранене; лежане в скута на господаря; господарят отива да спи; после всичко започва отначало. Тогава дори не можеше да си представи живот без господаря. Харесваше му животът му да бъде зависим, затворен, предвидим. Зависимостта означаваше спокойствие, да е затворен между четири стени – сигурност, а предвидимостта означаваше, че ще бъде сит. По онова време така бе обзет от рутината на своето ежедневие, че рязката промяна в обстоятелствата го побърка.

Когато в онзи съдбовен ден преди две години господарят му не се прибра, животът му се преобърна с краката нагоре. Това беше денят, в който Мортимър за първи път остана гладен. Именно гладът бе онова ново чувство, което го промени завинаги. Спомни си жалното виене на Рекс, който дни наред просто седеше и се взираше във входната врата, докато той претършуваше бетонения им затвор, за да намери нещо за ядене. Гладът отключи в котарака инстинкти, скрити дълбоко в следствие на рутинния му живот. Именно тези инстинкти го накараха на петия ден да разкъса с нокти малката дупка в комарника, през която успя да се измъкне и да притъпи измъчващия го глад в близката кофа за боклук.

Преди често си бе представял какво ли ще е един ден да излезе навън и да се впусне в приключения и изследване на света, който виждаше всеки ден през стъклото на затворения прозорец. Но когато най-после излезе, се оказа, че въобще не е подготвен за този враждебен свят. Още тогава се наложи да влезе в първата си битка, в която получи и първата си бойна рана – сцепеното ухо. Безславно загубената битка с господарите на улицата, уличните котараци, го научи на ново обстоятелство – борба за територия. До този момент не му се бе налагало да брани територия, не и от глуповатия и дружелюбен Рекс, който смърдеше и се лигавеше, но никога не го нападаше. Още по-малко от господаря си, който го хранеше и го обгръщаше с нежност и грижи. Той се чувстваше добре с кучето и човека, нямаше нищо против да делят тясното пространство на апартамента. На улицата обаче думата подялба не съществуваше.

В продължение на няколко седмици се налагаше да се бори с уличните котки и кучета за всеки залък от кофите за смет. Когато раните по козината му най-сетне притъпиха ищаха му за приключения, той усети колко много му липсва господарят и  реши, че е време да се прибере отново вкъщи – единствената безспорно негова територия. Да потърси отново рутината, зависимостта и сигурността.

Когато с нетърпение пристъпи в уюта на мрачния апартамент, от господаря му нямаше и следа, дори миризмата му едва се долавяше. Пред входната врата лежаха разлагащите се останки на Рекс. Глупавото куче не бе помръднало от мястото си в очакване на своя господар. Нужни бяха няколко месеца и постоянни препикавания, за да заглушат неприятната смрад на разлагащото се куче. Месеци, в които Мортимър почти не се задържаше вкъщи, а обикаляше улиците в търсене на нов господар. Такъв така и не намери. Дните му минаваха в изследване на нови,напиращи в него инстинкти – инстинктите на ловец.

По това време отдавна вече не се намираше никаква храна по кофите, но пък светът бе пълен с плъхове и птици, стига да можеш да си ги хванеш. Това беше трудна задача, но сякаш тялото му само знаеше какво трябва да направи и той се довери на него,следвайки основния си инстинкт – инстинкта на ловец. И така постепенно животът му навлезе в нова схема: събуждане; обиколка на апартамента; излизане; лов; борба за територия; прибиране в апартамента; сън.

Мортимър с бавни стъпки отиде до коридора и подуши отдавна вкочанясалите останки на Рекс, после направи ежедневната си обиколка на апартамента, придружена от дежурното маркиране на територията. Накрая се качи на перваза и се загледа навън. Господарят му го нямаше и едва ли някога щеше да се върне. Време бе да се примири, веднъж завинаги, с тази мисъл. Той и особеното чувство се появяваха само в сънищата му, при това доста рядко. Господарят му просто бе изчезнал така, както бяха изчезнали всички други човеци. Нямаше го вече шума от тромавите им стъпки, нямаше ръмжене на автомобили, нямаше изкуствена светлина. Господарите на света сякаш се бяха изпарили в миг така мистериозно, както някога са се появили. Сега светът, който бяха оставили след себе си, бе потънал в мрачна тишина, нарушавана единствено от звуците на птичи песни и шумолене на листа.

Мортимър се промуши през дупката в мрежата и огледа притихналата улица. Измяука и някъде далеч, в края на улицата, някаква котка му отговори. Птиците замлъкнаха. Страхуваха се. Сега, когато човеците вече ги нямаше, светът имаше нужда от нов господар, но за правото да си господар трябва да се бориш със зъби и нокти.

Мортимър напрегна мускулите си, изкара заострените си нокти, оголи хищните си зъби и скочи.

Светът вече имаше нов господар.

ПИШЕЩАТА МАШИНА – хорър разказ

 Пишещата машина

(откъс)

…Докато се прибираха към къщи, в главата на Питър се загнездиха мрачни мисли. Ами ако лаптопът беше изгорял, как щеше да завърши книгата, която дори не беше започнал. Трябваше да си купи нов компютър, за по-сигурно. Сега не можеше да си позволи излишни разходи, но в крайна сметка романът трябваше да бъде написан, ако не искаше целият му живот на успял писател да се срине безвъзвратно.

Малко магазинче на ъгъла на „Линкълн Авеню“ привлече погледа му. Допреди няколко дни на мястото му имаше изоставена пекарна с надпис „ПРОДАВА СЕ“. Сега на мястото, където като дете обичаше да похапва от вкусните пайове на мистър Бейкър, се мъдреше чисто ново магазинче със спуснати щори и огромен, сякаш току-що боядисан, надпис „КАКВОТО ВИ ПОТРЯБВА“. По прозорците бяха налепени стикери с най-различни надписи като: „АНТИКВАРЕН МАГАЗИН“, „ЗАЛОЖНА КЪЩА“, „НЕВЕРОЯТНИ ПРОМОЦИИ“. По-малка табела с надпис „ОТВАРЯМЕ СЛЕД ТРИ ДНИ“ лениво се полюшваше на открехнатата входна врата. Зверско любопитство се загнезди в главата на Питър и сякаш някаква невидима сила го хвана за ревера и го задърпа към магазинчето. Той точно хвана дръжката на вратата, когато жалостното скимтене на Макс му привлече вниманието.

– Чакай ме тук, момче! – Макс започна да скимти още по-отчаяно, сви опашка между краката си и заотстъпва назад.

– Ама, какво ти става?! – скара му се писателят и отиде да завърже каишката му за близкия противопожарен кран. – Спокойно, няма да те оставя, само ще хвърля едно око набързо.

Питър реши да не обръща внимание на капризите на домашния си любимец и бутна вратата на магазинчето. Посрещна го веселият звън на камбанката, поставена над входната врата. Мястото си беше същото каквото го помнеше от детските си години, само че, вместо току що изпечени хлябове, пайове и бейгъли, по рафтовете и по щандовете имаше всевъзможни джунджурии – от африкански дървени маски, египетски статуетки на божества и старинни книги с избеляла кожена подвързия, до модерни часовници, мобилни апарати и лъскави златни бижута. В малкото помещение, осветено единствено от проникващите през щорите слънчеви лъчи, не се виждаше никого. Единственият шум, под формата на тихи псувни и трескаво шумолене, идваше откъм затворената врата, намираща се вляво от тезгяха, зад която навремето бе кухничката на мистър Бейкър.

– Ехо, има ли някой? – предпазливо попита Питър.

Шумът рязко спря, вратата се отвори и оттам се подаде около шейсет годишен дребен мъж, облечен в изискан черен костюм и пригладена назад прошарена коса, обилно напоена с гел. На лицето му се мъдреха тънък мустак, завит почти до ноздрите му, и малки кръгли очилца, закрепени на клюнестия му нос. Приличаше досущ на погребален агент.

– Съжалявам за безпокойството! Видях, че врата е отворена и реших да надникна, но виждам, че имате работа. – Питър притеснено започна да отстъпва към изхода. – Ще намина друг път.

– Не, не, не! В никакъв случай! – на лицето на магазинера лъсна широка усмивка, разкриваща стройна редица искрящо бели зъби. – От моя магазин никой не си тръгва с празни ръце.

Питър не видя как магазинерът бе преодолял огромния тезгях, нито кога и как бе минал покрай него, но сега човекът го гледаше угоднически с ухилената си физиономия, застанал точно пред него, препречвайки му пътя към изхода.

– Добре дошли в „КАКВОТО ВИ ПОТРЯБВА“. Лийлънд Темт на вашите услуги. – магазинерът направи лек реверанс, след което започна напевно да декламира. – Добре дошли в моя антикварен магазин с невероятни експонати, всеки от които съдържа частица от човешката история. Кажете ми как мода да ви бъда полезен г-н…?

– Тейлър. Питър Тейлър. – отговори писателят смутено, поемайки подадената му ръка.

– Вие да не би да сте известният писател? За мен е огромна чест в магазина ми да влезе такава личност като вас. Ще ви призная, че съм огромен ваш почитател. „Ароматът на реката“ и „С мирис на море“ са невероятни романи с толкова дълбок социален подтекст и такива пълнокръвни характери, че веднага съзрях в автора им потенциала на човек, който ще запише с ярки букви името си в световната литература. Но, кажете ми, как мога да ви бъда полезен?

Господин Темт наклони леко глава и впи лукавия си поглед в очите на писателя. Може би заради оскъдната светлина или поради някаква друга причина, цветът на очите на магазинера сякаш постоянно се менеше от светлосиво, през блатнозелено и небесносиньо, до тъмночервено и дори черно.

– Ами, аз исках само да разгледам. Вратата ви беше отключена, та си помислих … – започна да се оправдава Питър, но г-н Темт бе непреклонен.

– Разбира се, че е отключена – отвърна ниският мъж. – Реших да отворя за малко. Нещо като… предпремиера. А вие сте първият ми клиент, така че ще ви предложа специална цена за онова, което си харесате.

– О, ами, изглежда не сте подредили цялата стока – започна да оглежда джунджуриите Питър – пък и това, което търся…

– Да! – подкани го да продължи магазинерът.

– Ами, понеже отвън пишеше „Заложна къща“ и…

– О, разбирам! Моят магазин работи и като заложна къща. При мен можете да заложите нещо, което е скъпо за вас, а аз ще ви дам разумна цена за него.

– Не, не ме разбрахте. Като видях надписа „Заложна къща“ и си помислих, дали някой случайно не е заложил при вас стария си компютър…

– Компютър? – сбърчи вежди г-н Темт.

– Днес, докато пишех на компютъра си, стана малък инцидент. Залях го с кафе, а издателите ме притискат със сроковете и спешно се нуждая от нов компютър.

– А, разбирам. Пишете новия роман за Скарлет и Мич, предполагам?

– Всъщност, да. – отговори срамежливо Питър.

– И сега не можете да го завършите, защото проклетата ви машина е залята с кафе. Какъв късмет извадихте, че дойдохте тъкмо при мен. Аз ще ви помогна.

– Така ли? Имате компютри на старо? – попита Питър с надежда.

– Не, всъщност нямам компютри, но имам точно каквото ви трябва. Изчакайте ме тук.

Г-н Темт пъргаво се шмугна под тезгяха и се скри отзад в склада. Докато се отдалечаваше от него, Питър с почуда установи, че странният магазинер с вид на погребален агент не хвърля никаква сянка в помещението, макар слънцето, проникващо през щорите, да поливаше обилно с лъчите си магазина. И докато писателят се чудеше какви страни номера му играе светлината, г-н Темт изпълзя от склада, носейки огромен куфар. Той го тръшна върху тезгяха, който вдигна доволно количество прах, и внимателно го отвори.

– Ето, това ви трябва! – рече доволно магазинерът и посочи съдържанието на куфара. Вътре имаше огромна, стара пишеща машина, модел Ъндърууд, доста поолющена, с явния признак, че предишният и собственик доста я е използвал.

– Но това е пишеща машина – каза разочаровано Питър.

– Не каква да е пишеща машина, г-н Тейлър – започна угоднически да говори магазинерът, като видя изписалото се разочарование на лицето на писателя. – Това е пишещата машина на вашия колега, писателя Стивън Кинг. Тя е от периода преди катастрофата, когато е написал някои от най-великите си шедьоври.

– Какво, сигурен ли сте? – попита невярващо Питър.

– Разбира се, тук имам всички документи, удостоверяващи автентичността на стоката. – рече гордо г-н Темт и започна да разлиства разни документи.

– Да, да, вярвам ви. – подметна Питър, разглеждайки пишещата машина. Навремето Стивън Кинг бе любимият му писател, дори може би неговите книги бяха причината да реши да стане писател. Разбира се, никой не бе обърнал внимание на разказите, които пишеше, вдъхновен от краля на хоръра, и бързо му се наложи да смени жанра. Все пак, именно Кинг запали онази искрица в него, която го накара да тръгне по този път, мечтаейки един ден да се сдобие с таланта на този велик писател. Точно от това имаше нужда сега. От вдъхновение! За да спази сроковете на издателите и да напише този проклет роман, който висеше на шията му като воденичен камък. А какво по-добро вдъхновение от инструмента, с който кралят на ужаса бе сътворил толкова шедьоври. Най-сетне това, от което имаше нужда, стоеше пред него.

– Но тази машина сигурно струва милиони – попита подозрително писателят. – имайки предвид кой е бил нейният собственик?

– О, не, г-н Тейлър, тя може да е куп старо желязо в ръцете на човек, който я иска само заради името на бившия и собственик, и да е безценна в ръце като вашите. Представете си само – вашата следваща книга, написана на пишещата машина на Стивън Кинг.

– И все пак, ако реша да я купя, колко пари ще ми струва.

– Не мога да оценя машината на каквато и да е сума, г-н Тейлър. Но, тъй като сте ми симпатичен, мисля, че можем да сключим една малка сделка. – Магазинерът потърка ръце и на лицето му се изписа ехидна физиономия. – Какво ще кажете просто да ви я дам без пари, а вие ще ми дадете нещо в замяна?

– Без пари, наистина ли? – зарадва се Питър, но веднага съобрази, че никой не дава просто така безплатен обяд. – И къде е уловката? Какво ще искате в замяна?

– Едно обещание. – рече г-н Темт и докара най-невинната физиономия, която писателят беше виждал. – Искам да ми обещаете, че ще вложите цялата си душа, докато пишете следващата си книга върху тази машина. А за себе си, скромно бих поискал, след като я издадете, да ми подарите едно копие от нея с автограф. За спомен.

– Разбира се, имате я. – зарадва се Питър, осъзнал каква великолепна сделка е сключил току-що…

Целият разказ можете да прочетете в сборника „Вдъхновени от Краля“ на издателство Гаяна

ТИК-ТАК – хорър разказ

Тик Так

Равномерното тиктакане на стенния часовник в коридора шумно огласяше цялата къща. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК. Осемгодишният Дани на пръсти пробяга разстоянието от своята спалня до спалнята на родителите си. Сърчицето му туптеше като обезумяло. Доближи ухо до вратата и се заслуша в тихото похъркване. Погледна към часовника. Дванайсет без десет. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК. „Има още десет минути до Коледа, – помисли си той – не съм закъснял.” Притича до всекидневната и внимателно натисна бравата на вратата. Тя тихо изскърца и той влезе. Единствената светлина идваше от мигащите лампички на коледната елха, които хвърляха пъстроцветни светлинки из цялата стая. Той погледна през прозореца към ясното, обсипано със блещукащи звездички небе. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК. „Няма го още. Но ще дойде. – помисли си Дани – Трябва да дойде.”

Той приглади гънките на вълнената си пижама, нашарена с картинки на Спайдърмен, зализа чорлавата си руса коса, седна удобно върху мекия килим в центъра на стаята и впери пълен с очакване поглед в загасналата камина. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК.

Ключалката на входната врата изщрака и два бледожълти лъча зашариха по стените на коридора. Двата лъча шеметно се кръстосваха и страховито приближаваха всекидневната. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК. Сподавен вик заседна в гърлото на Дани. Крадци. Той се огледа паникьосано, хукна към мигащата елха и се скри зад нея. Две, облечени в черно, фигури с фенерчета в ръце се промушиха през открехнатата врата на хола. Едната беше едра и мускулеста, а другата – слаба и изгърбена. С бавни стъпки двамата крадци започнаха да обхождат помещението, надничайки във всеки шкаф. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК.

– Щанга, провери там горе, може да има скатани пари или бижута, – прошепна с дрезгав глас прегърбеният и посочи старата секция в дъното на стаята – а аз ще проверя какво ни е оставил Дядо Коледа под елхата.

Фенерчето на крадеца обходи мигащото коледно дърво и се плъзна бавно надолу. Дани затвори очи и целият разтреперан, се сви на кълбо. Нещо го грабна за яката на пижамата и го вдигна във въздуха. Дани отвори бавно очи и пред него се разкри грозната, ухилена физиономия на крадеца.

– Щанга, я гледай какво си намерих тук. – подвикна тихо гърбавият и изсъска в лицето на изплашеното момче – Ха си гъкнал, ха съм ти резнал гръцмула.

Кисел дъх на алкохол и цигари лъхна треперещия Дани в лицето. ТИК-ТАК, ТИК…

Изведнъж часовникът в коридора замлъкна. Някъде откъм покрива се чу тихо шумолене и камината се посипа със сажди. Двамата крадци осветиха с фенерчетата си мрачното огнище. От тесния отвор на камината се подадоха два, изцапани със сажди, червени ботуша. Последва ги дондуресто тяло, облечено в дебело червено палто, и накрая се появи рошава, белокоса, старческа глава, върху която се мъдреше червена шапка с бял пискюл. Неочакваният гост носеше огромен червен чувал. Старецът стоеше с гръб към малкото момче и двамата крадци и изтупваше саждите от палтото си.

– Дядо Коледа! – прошепна Дани и широка усмивка озари лицето му.

– А, стига, бе! – измърмориха едновременно двамата крадци и брадясалите им ченета увиснаха.

Белобрадият старец се обърна бавно и рече с дълбок, стържещ глас, сякаш идващ от дълбините на ада.

– Хо-Хо-Хо! Я, да видим кой не е бил послушен тази година.

Изненадата, изписала се по лицата на крадците и момчето, се разми и бързо се преобразува в дълбок, сподавен ужас. Лицето на човека пред тях бе сухо и сиво, обрамчено от страховити белези, разцепващи сухата като пергамент кожа. Рошавата му бяла брада бе мазна и спластена като нечепкана вълна, широките му напукани устни откриваха остри, хищни, разкривени зъби, а стъклените му празни очи сякаш злокобно ги примамваха в смъртоносен капан.

– Застреляй го, Щанга! – извика гърбавият, който първи се отърси от вцепенението.

Щангата извади изпод палтото си огромна рязана пушка и два оглушителни изстрела отекнаха в нощта. Големи колкото юмрук дупки се появиха на гърдите на страховития старец. Той въобще не ги отрази, а смеейки се бръкна в чувала си и рече.

– Хо-Хо-Хо! Я, да видим какви подаръци нося на непослушните калпазани.

В ръката му блесна огромното острие на изцапана с кръв брадва. С един замах главата на Щангата хвръкна във въздуха, пръскайки кръв по завесите и секцията.

Пръстите на гърбавия, които още стискаха яката на Дани, се отхлабиха и момчето тупна на килима.

– Хо-Хо-Хо! Я, да видим какво съм ти донесъл на теб. – отекна страховитият глас на стареца и той отново бръкна в торбата. Този път в ръцете му се озова тежка моторна резачка.

– Моля те, Дядо Коледа, недей! – изхриптя пискливият глас на гърбавия и той се свлече на колене. – Вече ще бъда послушен.

– Аз не съм Дядо Коледа, аз съм Тик Так! – отвърна му старецът – И е вече малко късно за теб! Хо-Хо-Хо!

Моторната резачка избоботи и лъскавите й зъбци бясно се завъртяха. Кръв и мозък плиснаха по изплашеното лице на Дани. Тик Так се надвеси над него и го подуши. Дани преглътна шумно.

– За теб май още има шанс! Хо-Хо-Хо! – изсмя се старецът и започна да пълни чувала си с кървавите остатъци от двамата крадци. После тихо се измъкна през комина и изчезна така тайнствено, както се беше появил. Настъпи тишина.

…ТАК. Стенният часовник в коридора удари дванайсет пъти. Ключът за лампата щракна и ярка, заслепяваща светлина обля стаята.

– Дани, какво правиш тук? – чу той сънения глас на майка си – Защо не спиш?

– Аз само…, аз само… – започна да заеква момчето, оглеждайки трескаво стаята. Мигащата елха, изгасналата камина – всичко си беше наред. Нямаше следи нито от кръв, нито от крадци, нито от белобрадия старец.

– Ех, мило мое момче. – рече нежно майка му и го гушна в обятията си – Не е за вярване, че още вярваш в Дядо Коледа. Вече си голям, за да вярваш в измислици, но си достатъчно малък, за да не стоиш буден до късно.

Тя го занесе в леглото му, зави го, целуна го по челото и нежно му прошепна.

– Лека нощ, съкровище.

После излезе и го остави сам в тъмната стая. От коридора долиташе монотонния звук на часовника. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК…

КРАЙ

ПЕТИЯТ КОННИК – фентъзи разказ

Петият конник

(откъс)

Слънцето лениво се изхлузва зад хълмовете, привършило със задълженията си за този ден. Иначе казано, наближава седем часа – време за хапчетата за простата.“ Тъй си мислеше дядо Иван, предъвквайки парче сирене с последните си останали мъдреци. Какво не би дал сега за малко резци или поне някой кучешки зъб, защото – за какво ти е тази мъдрост, като не можеш да изядеш една ябълка.

Там, в сърцето на Родопа планина, в отдавна опустялото село Дядово, наобиколен от дузина овчици, седеше дядо Иван и изпращаше поредния неочакван ден. Когато си столетник, всеки ден е неочакван. Неочакван беше и конският тропот, който стигна до приседналия старец. Дядо Иван, разбира се, не го чу, защото мъдростта му отдавна го бе лишила от тази привилегия. За тази цел си имаше куче пазач, което носеше гръмкото име Балкан. Именно Балкан беше очи и уши на Дядо Иван и когато чуеше притеснителен шум самоотвержено го предупреждаваше като подвиваше опашка и се скриваше зад някоя кротко пасяща овца. Ето така Балкан предупреди дядо Иван, че нещо идва от запад. Овцете също вдигнаха разтревожено глави и се заозъртаха, очаквайки някой да им покаже какво да правят. И понеже този някой обикновено беше Балкан, настана голяма блъсканица.

По пътя откъм Дяволския мост бавно се приближаваха четирима пътници, но не бяха от онези жадни за природа младежи, които се мяркаха тъдява, нито бяха от бизнесмените, дето все се оплакваха, че огромните им автомобили не могат да стигнат до Дяволския мост и видиш ли, трябвало да зарежат колите си в дерето край селото и да ходят пеша. Не, тези бяха четирима и яздеха коне. Щом ги видя, дядо Иван мигом ги позна. Беше ги виждал и преди, но никога заедно.

Водеше ги мускулест войн с дълга до раменете сплъстена рижава коса. Яздеше червен буен кон, който така нервно подскачаше, сякаш ято конски мухи си правеха банкет под опашката му. Гледаше ядосано, докато стискаше в мускулестата си десница огромния меч, запасан на кръста му. След него, върху мършава черна кобила, която едва се държеше на краката си, яздеше кльощав човечец с изпито лице. Огромните му зъби тракаха нервно, докато изцъклените му очи не се откъсваха от сиренето на дядо Иван. Третият конник беше целият в циреи и рани, тялото му бе превързано с гноясали бинтове. В комплект с гуреливата си, белезникава кобила, от чиито ноздри излизаше кървава пяна, приличаше на несполучлив портрет на алкохолизиран импресионист. Последният от колоритната четворка се тътреше мълчаливо най-отзад върху сивият си кон, за който не можеше да се каже друго, освен че е безличен – почти толкова безличен, колкото сивата качулка, която скриваше лицето на ездача му.

Добра среща, старче. – поздрави рижавият.

Щом сте дошли, не ще да е за добро. – отговори дядо Иван, стискайки гегата си за кураж. Куражът така го обхвана, че поглеждайки към панталоните си осъзна, че е забравил да си изпие хапчетата за простата.

ОЧАКВАЙТЕ!!!

БИБЛИОТЕКАТА – фентъзи разказ

Библиотеката

(откъс)

Притискайки изпокъсаната си раница, Сашо безшумно се промъкна между рафтовете с руска класика и надникна над подредените по номера томове на Достоевски. Възрастна дама, стиснала три книги в ръцете си, накуцвайки се запъти към забилия нос в каталозите библиотекар. Сашо метна раницата си на гръб, изстреля се покрай слисаната старица и се закова пред бюрото.

Аз тръгвам, г-н Горанов. – смотолеви задъхано той.

А, Сашко, тръгваш ли? – рече библиотекарят, поглеждайки момчето над очилата си. Извади ученическата му книжка изпод разхвърляните по бюрото листи и му я подаде. – До понеделник, моето момче.

До понеделник, господин Горанов. – отвърна момчето, мушна ученическата си книжка в джоба на якето и с бързи крачки се запъти към изхода.

Когато наближи стъклената врата, Сашо забави крачка и видя в отражението и старицата, която скриваше от погледа му библиотекаря. „Сега или никога.“ – помисли си той. Рязко свърна вляво и с бързи крачки профуча покрай рафтовете с научна литература. Спря чак в дъното на залата, където, до рафта с фентъзи и научна фантастика, се мъдреше стар, прашасал скрин. Сашо метна раницата вътре, пъргаво се набута след нея, внимателно затвори капака на скрина и застина. Сърцето му биеше лудо, главата му щеше да се пръсне от напрежение. С усилие се опитваше да забави учестеното си дишане. Някъде над него, в кулата на градската библиотека, часовникът удари пет часа. Ударите отекнаха из просторните помещения на библиотеката. Той затаи дъх и зачака.

Библиотеката беше любимото място на Сашо. Когато преди три години влезе за първи път, бе направо омагьосан как на едно място е събран такъв неизчерпаем извор на светове, които само чакат да се впусне в тях, за да ги изследва. Той започна да идва тук всеки делничен ден след училище. Сядаше в читалнята и потъваше сред страниците на някой роман. В пет часа, когато библиотеката затваряше, той с мъка се откъсваше от четивото си, взимаше по някоя книга за вкъщи и с неохота се прибираше в тясната боксониера, която делеше с баща си. Майка си не бе виждал от седем години – от деня, в който тя просто си беше събрала багажа и си беше заминала. Баща му рядко се завърташе вкъщи. През деня караше такси, а вечерта профукваше каквото беше изкарал в близкия Еврофутбол. В редките случаи, в които се засичаха вкъщи, баща му все намираше за какво да го смъмри, а ако му поискаше пари, за да си купи някоя нова книга, той винаги го отрязваше с: „Пари за глупости нямам.“. Приятелите на Сашо от квартала постепенно започнаха да странят от него. Подиграваха му се, че износва изпокъсаните дрехи на брат си, който преди три години беше заминал на бригада в Англия. В училище беше още по-тежко. Всичките му съученици се интересуваха само от това, кой може да се похвали с нов айфон, смартфон или таблет. Единствената утеха за Сашо бе градската библиотека – мястото, в което се откъсваше за миг от тягостната действителност, потапяйки се в обаятелните светове, които се криеха сред пожълтелите страници на книгите.

Два дни по-рано в главата му се зароди идея – да избяга от вкъщи и да прекара уикенда в затворената библиотека. В неделя ставаше на тринайсет години и искаше да прекара рождения си ден на любимото си място, с любимите си хора – героите от книгите. Сложи в раницата си фенерче и няколко набързо приготвени сандвича и ето го сега – чакащ в стария скрин да стане пет часа, когато г-н Горанов щеше да заключи библиотеката. Според планът на Сашо, той трябваше да остане в скрина поне двайсет минути, за да е сигурен, че библиотеката е изгасена и старият библиотекар си е тръгнал. Докато чакаше, Сашо се замисли кои книги да прочете през следващите два дни. Неизчерпаемият извор на заглавия затрудняваше избора му и в крайна сметка той реши да се спре на някоя книга от раздел Фантастика.

Минутите минаваха и безкрайната тишина, нарушавана единствено от цъкащия на ръката му часовник, обгърна библиотеката. Заслушан в тихото отмерване на секундите, Сашо неусетно се унесе.

ОЧАКВАЙТЕ!!!!